За нас

Тутракан и неговата околност заемат югозападната част на Добруджа. На север той граничи с река Дунав, на югозапад достига до Бръшлянската низина и Лудогорието, а на югоизток навлиза в равното Добруджанско плато. В тези граници Тутракан и околността му имат следното географско положение: 26°50’ източна дължина и 44°10’ северна ширина.
         Градът е разположен на терен, който в западна посока е нисък, а на самия бряг на Дунава достига височина до 4 м. На изток от Тутракан започва високата и равнинна част на Добруджанското плато, което има средна надморска височина 140 м, надморската височина на брега достига до 28 м.
Крайбрежието на Дунав от Тутракан до Силистра е прорязано от долини, от много падини с маловодни поточета и къси рекички. В такива долини са разположени селата – Пожарево, Дунавец, Долно Ряхово и Малък Преславец. На места към брега се спускат полегати склонове, които образуват ниската тераса – Прибрежие. Крайбрежните склонове и долове са обрасли с гори, а ниските и равни тераси са засяти с лозя и овощни градини.
         Добруджанското плато, от своя страна, е равнина, прорязана от множество сухи долини, по които някога са текли пълноводни реки. От тях най-характерно е сухото корито на някогашната голяма и пълноводна река Демир баба. Тя е извирала от лудогорието и се е вливала в Дунав под с.Старо село. В някои от доловете има извори и по тях текат малки рекички, чиито води се вливат в микроязовирите край гр.Тутракан, с.Антимово, с.Стефан Караджа, с.Сокол, с.Зафирово и с.Коларово.
Теренът на Тутракан и неговата околност е богат и плодоносен чернозем. Днес от него се получават високи добиви от житните и индустриални култури – пшеница и ечемик, царевица и слънчоглед, боб, захарно цвекло, тютюн, коноп, соя и зеленчуци; от овощарството – гроздето, кайсията, прасковата и ябълката.
Разположен амфитеатрално на високия и стръмен десен бряг на р.Дунав, градът е със северно изложение.          От брега на реката започват стръмни улици, които водят нагоре към равнината – другата половина на града.

         Сегашната територия на града и местността около него е обитавана още от праисторическо време. Открити са важни находки от палеолита в Тутракан, с.Дунавец и Пожарево; а от неолита и енеолита свидетелстват селищните могили край с.Белица и недалече от Тутракан. Интересни археологически материали, открити при разкопки, като каменна оброчна плочка с образа на Хеката, бронзови предмети – накити, оръдия на труда, оръжия и др. свидетелстват за интензивен живот по тези места и особено през античността. Първата поява на римляните тук датира от 15 г. пр.н.е., когато завладяват земите между Хемус/Стара планина/ и р.Данубиус /Дунав/ до Черно море. При римския император Веспасиан /69-98 г./ се издигат укрепителни съоръжения /”стражеви кули”/ до с.Нова Черна, Старо село, Тутракан и Пожарево. При император Улпий Траян /98-117 г./ при Тутракан се образува селище с ранг на викус /село/ и се построява кастел, наречен Трансмариска. Той е бил важна станция на пътя от Сингидунум /Белград/ за Константинопол /Истанбул/. Отбелязан е и на епиграфски паметници /каменни надписи/ и всички карти /итинерарии/.
         Археологически разкопки и находки доказват, че славяните се заселват в Тутракан и неговата околност през втората половина на VI век, като обитават античните селища. През времето на Първата българска държава славянобългарските селища при с.Нова Черна, Старо село, Дунавец и Пожарево били оградени със землено укрепление /”градище/. Тутракан е крепост – твърдина в отбраната на северната граница при цар Иван Шишман /1371-1393 г./.Открити са важни находки от това време до с.Нова Черна, Старо село, Пожарево др., които свидетелстват, че българите се препитавали главно със земеделие, риболов и били развити занаяти. Османското нашествие през 80-те години на XIV в. трагично прекъсва живота на много български селища и ордите на нашествениците достигат стените на Тутракан, като го заплашват с гибел. През 1388 г. Тутракан пада в турски ръце и той се превръща в малко селце, което две столетия е забравено и едва от XVII-XVIII век започва да се споменава от чужди пътешественици и се отбелязва в османски документи. Насилията и мъченията на поробителите не успяват да унищожат здравия български дух. Оцеляват като крепости на българщината и се запазват селата Стар Смил /Старо село/, Белица, Кадъкьой /Малък Преславец/ и град Тутракан с надежда в спасителната мисия на Русия /Дядо Иван/, която ще го избави от дълголетно робство. Населението на тези селища участва в многобройните руско-турски войни през XVIII-XIX век. То първо посреща през 1773, 1810, 1829 и 1854 година руските войски, които за няколко месеца задържат Тутракан и му даряват свобода.
         В миналото населението на този край се занимава със земеделие и скотовъдство, а също и с риболов. От занаятите добре развити са абаджийството, ковачеството, кундурджийството, гемиджийството / лодкостроителство/ и грънчарството. Освен това в Тутракан има мутафчии, тухладжии, бакали, търговци и др. – нещо, което говори за много оживена стопанска дейност в града. Установени са добри търговски връзки с Австро-Унгария, за където се изнасят зърнени храни и лодки, а се внасят бакалски стоки. Започва борбата за културно-национална самодейност и в Тутракан през 1862 г. се открива българско училище. Учителят Неделчо Балкански в 1873 г. основава училище, наречено “Возрождение”. Будни български деятели отварят училища в с.Старо село, Варненци, Пожарево и Белица. Тутраканци оказват помощ по прехвърляне през р.Дунав от румънския на българския бряг четите на Панайот Хитов и Таньо Стоянов – Воеводата. Мнозина от Тутракан, Старо село, Пожарево и други села са в редиците на българските опълченци в освободителната Руско-турска война през 1877-1878 година.
         След Освобождението Тутракан бележи икономически и културен възход. Основен поминък на населението от града и селата става земеделието, лозарството и непосредствено с тях се развиват занаятите – коларожелезарство, ковачество, абаджийство, бъчварство, обущарство, сарачество. Учреденото пристанище допринася за развитието на търговията и Тутракан започва да поддържа външнотърговски контакти с Европа, Азия и Африка. Особено известен става като център на дунавски рибари и прочути майстори на рибарски лодки, на “дунавски водни мелници”. Изнасят се рибарски лодки за Сърбия, Унгария, Австрия, Румъния и др. Тук към 1897 г. рибарска професия упражняват 2297 души, а в началото на нашия век има 1437 рибарски семейства, които обитават днешната “Рибарска махала” край брега на реката. Тутраканските рибари са единствените господари на риболова по Дунав и крайречните езера.
Тутракан и неговата околност след 20-те години на XX век имат незавидна и трагична съдба, тъй като попадат под чуждо владичество. Опустяват селата . Земята се обработва  ангария и богатите плодове се усвояват от чуждите владетели, а народът тъне в мизерия и безправие.
Тутракан е първият български град на река Дунав, където на 4 септември 1944 г. акостира съветски бронекатер и стъпва съветски войник.
След Девети септември 1944 г. Тутракан и неговата околност започват да процъфтяват.

Паметници на свободата и паметни плочи в Тутракан, с.Старо село, Белица и Шуменци напомнят за герои и събития, станали по добруджанската земя.

В своята дейност Тутраканския общински съвет се ръководи от следните принципи:

  • Законност;
  • Колегиалност;
  • Самостоятелност по отношение на държавните органи при вземане на решения;
  • Гарантиране и закриляне интересите на жителите на Тутраканска община;
  • Публичност при взимане на решения и тяхното изпълнение.  

Тутраканския общински съвет избира обществен посредник, който съдейства за спазване правата и законните интереси на гражданите пред общинския съвет и администрацията на Тутраканска община.  
Тутраканския общински съвет провежда редовни заседания всеки последен четвъртък от месеца от 9:30. Заседанията на съвета са открити. По изключение Тутраканския общински съвет може да реши отделно заседание или разглеждането на отделни точки от дневния ред да се проведе при закрити врати.  
Дейността на Тутраканския общински съвет се осъществява въз основа на едногодишна работна програма, която се изготвя от председателя на Тутракански общински съвет въз основа на предложенията на общинските съветници, кмета на Тутраканска община, кметовете на кметства.